Луковични и грудкови05 април 2009

Шафранов минзухар - Crocus sativus

Създадено от gradinar
неделя 05 април 2009 - 14:47:19

Crocus_sativus.jpg Crocus_sativus1.jpg Crocus_sativus2.jpg Crocus_sativus3.jpg Crocus_sativus4.jpg Crocus_sativus5.jpg Crocus_sativus6.jpg

crocus_sativus3.jpgШафрановия минзухар (Crocus sativus) е културен вид минзухар от семейство Перуникови (Iridaceae). Трите близалца на цвета (дисталните краища на пестиците — женските репродуктивни органи на растението) и част от шийката му (стъбло, свързващо близалцата с останалата част от растението) се изсушават и се използват в готварството като подправка и оцветител.

Шафранът, който от години е най-скъпата в света подправка по тегло, расте при естествени условия в Югозападна Азия. Култивиран е за първи път в района на Гърция.

Цветовете му са с лилав цвят и с форма на звезда. През нощта се разтварят. Деликатните му цветчета се берат ръчно, а близалцата се изсушават. Необходими са повече от 150 000 растения за получаването на 1 кг шафран, което го прави най-скъпата подправка в света. Затова пък само ¼ ч.л. шафран е достатъчна да придаде вкус и аромат на ястие за 6 души.

Думата „шафран“ произлиза от старофренския термин от 12 век „safran“, който идва от латинското „safranum“. „Safranum“ е свързано също с италианското „zafferano“ и испанското „azafrán“. „Safranum“ идва от арабската дума „asfar“, която означава „жълт“ чрез паронимното „za‘faran“, името на подправката на арабски.


История:
Историята на отглеждането на шафран стига над 3000 години в миналото. Дивият предшественик на питомния шафранов минзухар е един вид есенен минзухар — Crocus cartwrightianus. Отглеждащите го хора развъждали диви екземпляри, отбирайки тези с необичайно дълги близалца. Така една стерилна мутантна форма на C. cartwrightianus, C. sativus била създадена в късната Бронзова епоха в Крит. Експертите смятат, че шафран е документиран за първи път в един асирийски ботанически справочник от 7 век пр.н.е., създаден при царуването на Ашурбанипал. Намерена е документация за използването на шафран за лекуване на около 90 болести в период от 4000 години. Шафранът е използван като подправка и лекарство в Средиземноморието от тогава, като използването и отглеждането бавно са се разпространявали към други части на Евразия, както и към Северна Африка и Севрена Америка. Презпоследните няколко десетилетия отглеждането на шафран достига и Океания.

Гърция и Древен Рим.
Минойците са обрисували шафрана в дворцови фрески около 1500–1600 г. пр.н.е, представяйки употребата му като лекарство. По-късно гръцките легенди разказват за морски пътешествия до Киликия. Там пътешествениците се надявали да се сдобият с това, за което смятали, че е най-ценният шафран в света. Друга легенда разказва за Крокус и Смилакс — за това, как Крокус е омагьосан и превърнат в първия шафранов минзухар. Древните средиземноморски народи, сред които египетските парфюмеристи, лекарите от Газа, гражданите на Родос и гръцките куртизанки-хетери използвали шафран в своите парфюми, мазила, путпури, гримове, жертвоприношения и лечения.
В късния елинистичен Египет Клеопатра е използвала шафран при къпане, за да доставя по-голямо удоволствие при любене. Египетските знахари са използвали шафран за лекуване на всички разновидности стомашно-чревни оплаквания. Шафранът е използван и за боядисване на тъкани в левантински градове като Сидон и Тир. Римският учен Авъл Корнилий Целс предписва шафран в лекарства за рани, кашлица, колики и краста. Римляните толкова обичали шафрана, че римските колонизатори си донесли шафран, когато се заселили в южна Галия, където го отглеждали широко до падането на Рим през 271 г. Съперничещи си теории заявяват, че шафранът се връща във Франция едва през 8 век с маврите или с папството в Авиньон през 14 век.

Сортове:
По света се отглеждат няколко сорта шафран. Испания, основен износител на шафран, по принцип произвежда меки разновидности с не толкова ярък цвят, вкус и аромат. Испански разновидности са тези с търговски наименования „Spanish Superior“ и „Creme“ и те се окачествяват според правителствени минимални стандарти. Повечето италиански шафран е по-силен в тези характеристики. Огромната част от най-силните и ценни разновидности в света обаче идват от Гръцка Македония, Иран и Кашмир. Съединените щати например са забранили вноса на ирански шафран, а Индия е забранила износа на висококачествен шафран в чужбина. Освен това, от места като Нова Зеландия, Франция, Швейцария, Англия и Съединените щати идват различни „бутикови“ култури. В Съединените щати например пенсилванско-немският шафран, който е известен със земните оттенъци в аромата и вкуса си, се произвежда в относително малки количества.

Има и няколко широко смятани от потребителите за висококачествени типове шафран. Например акилският шафран (италиански zafferano del L'Aquila) се отглежда в района Абруцо в долината около градчето Навели. Там шафран се отглежда на около 8 хектара площ. Понастоящем това е единственото място в света, където го отглеждат. Той се отличава с формата и цвета на близалцата и пестиците си и с висоикото съдържание на шафранал. Те дават на акилския шафран необичайно остър аромат. Освен това, високото съдържание на кроцин засилва много оцветяващата му способност. Акилският шафран е донесен в Италия от Испания по времето на инквизицията от един доминикански монах. Впоследствие до края на Средновековието акилският шафран става един от най-търсените в Европа сортове. Но мащабното отглеждане на шафран за качество и количество в Италия е в Сан Гавино Монреале, Сардиния. Там шафран се отглежда на 40 хектара (съставлявайки 60% от италианското производство). Той също има много високо съдържание на кроцин, пикрокроцин и шафранал. Друг висококачествен шафран е кашмирският „Монгра“ или „Лача“ (Crocus sativus Cashmirianus), който извън Индия е най-скъп и най-труден за намиране. Това е заради постоянните суши, болести и неуспешни реколти в Кашмир, комбинирани със забраната за износ от Индия. Кашмирският шафран се познава по извънредно тъмния си пурпурен цвят, един от най-тъмните в света, което предполага силният му вкус, аромат и оцветителни способности.

Отглеждане:
Условия:
Шафрановият минзухар вирее в климати, близки до средиземноморските шубраци. Следователно той вирее и в места, подобни на североамериканските шубраци, където над сухи и полусухи земи през лятото духат топли сухи леки ветрове. Въпреки това растението може да понася студени зими, издържайки на студове до -10°C и кратки периоди на снежна покривка. Ако не се отглежда в места с високи валежи, шафрановият минзухар се нуждае от напояване. В Кашмир например годишните валежи са средно 1000–1500 мм, така че кашмирският шафран се отглежда без напояване при нормални валежи. В много по-сухите райони, където се отглежда шафранов минзухар (например в Гърция, където средните валежи са 500 мм, и Испания, където те са 400 мм), е необходимо напояване. Шафрановият минзухар обича пролетните дъждове, последвани от сравнително сухи лета. Дъждовете, падащи непосредствено преди цъфтенето обаче носят високи добиви. От друга страна, дъждът или студеното време по време на цъфтене допринасят за болести. Постоянната влага и горещина също са неблагоприятни за добива на шафран, както и ровенето от зайци, плъхове и птици. Паразити като кръгли червеи, листни ръжди и луковични плесени също застрашават реколтата.

Засаждане:
Най-добре е да се засажда в полета, които са наклонени на юг, което осигурява максимално излагане на слънце. Шафрановите растения се нуждаят от пряка слънчева светлина и не виреят на сянка. В Северното полукълбо се сади през юни. Луковиците се засаждат на дълбочина 7 до 15 см. Добивите и качеството им се влияят от климата, дълбочината на засаждане и разстоянието между луковиците. Луковиците, засадени по-дълбоко, дават по-малко цветни пъпки и дъщерни луковици, но полученият шафран е с по-високо качество. При условията, съществуващи в Италия, засаждането на луковиците на 15 см дълбочина дава оптимални нишки шафран, а по-плиткото засаждане на 8-10 см дава най-много цветове и дъщерни луковици. В Италия луковиците се засаждат на 2-3 см разстояние. Оптималните практики на засаждане варират силно между Италия, Гърция, Мароко и Испания и са съобразени с характерния за съответната страна климат.

Друг начин: засаждане на предварително покарали и цъфнали през пролетта минзухари.

Презимуване: В сандъчета със засадени растения на немразовито и тъмно място. Да не се допуска изсушаване на пръстта. След поникване се изнасят на светло. През втората година презимуването не винаги е успешно.

Поливане, торене: Сандъчетата със засадени растения се поддържат леко влажни до поникването. След като цикленето започне, се полива умерено и се наторява един път. Да не се допуска задържане на вода. След като прецъфтят, заедно с кореновите туфи се засаждат в градината и се наторяват още веднъж.



Коментари



създай pdf с тази новина  изглед за печат

Автор: Михаил Петров
Преглеждания: 14485
Прочетено: 10665 пъти
Коментари чрез Facebook

Материалите в този сайт са със запазени авторски права. Използването им без посочване на активен линк към източника е незаконно.
Copyright © 2007 cvetq.info. Всички права запазени.
Theme by Xen